Глава 3: Инфлацията — данъкът, който не гласуваш
Кроасанът от детството ми беше 30 стотинки.
Не говоря за преди сто години. Говоря за моето детство. Нещо, което аз лично помня — ходя до фурната, давам 30 стотинки, взимам кроасан. Топъл, свеж, хрупкав. 30 стотинки.
Сега същия кроасан е 1.60 лева.
Хлябът беше под 1 лев. Сега е около 2 лева.
И знаете ли какво? Очаквам хлябът докато съм жив да стане 1000 лева. Знам, знам — звучи налудничаво. "Ами Пламен, хлябът сигурно ще бъде 5 лева, не 1000." Добре. Да сметнем. Вече е 2 лева. Дайте му 30 години. При 8% инфлация на година — цифра, позната на повечето развиващи се икономики, включително България за значителни периоди, и съответстваща на средния ръст на паричната маса в много западни страни — след 30 години хлябът е над 20 лева. При 12% инфлация — цифра, която България регистрира официално само преди две-три години — след 30 години хлябът е над 60 лева. А това е официалната инфлация. Истинската е по-висока.
1000 лева не звучат толкова налудничаво сега, нали?
Та. Тази глава е за инфлацията. Но не за инфлацията като скучна икономическа тема, за която говорят хора в сиви костюми по телевизията. За инфлацията като механизъм — как работи, кой печели, кой губи, и защо никой не те е питал дали го искаш.
Двата вида инфлация — не са едно и също нещо
Значи първото нещо, което трябва да разбереш: думата "инфлация" означава два различни неща. Хората ги смесват постоянно. И точно тази бъркотия позволява на централните банкери и правителствата да те объркат.
Монетарна инфлация — повече пари в обращение. Паричната маса расте. Банката Centrала печата или "създава" нови пари.
Ценова инфлация — цените на стоките и услугите растат. Хлябът поскъпва, наемите поскъпват, бензинът поскъпва.
Едното не гарантира другото — и тук е магическият трик.
Примерно вземи интернета. Последните 20 години паричната маса расте непрекъснато. Централните банки печатат, правителствата харчат. И въпреки това — цената за 1 мегабайт интернет непрекъснато пада. Когато аз бях ученик, интернет в България беше луксозна стока. Сега имаш 100 мегабита за 15 лева на месец и то с включена телевизия.
Как е възможно?
Защото технологичният прогрес е бил по-бърз от инфлацията. Инженерите, програмистите, математиците — те са работили здраво и цената на производство на интернет е паднала ПОВЕЧЕ, отколкото е нараснала паричната маса.
Технологията е изпреварила инфлацията. В този сектор.
Но в хляба — технологията не изпреварва. Земеделието е по-ефективно, да, но не с такъв темп. И затова хлябът поскъпва.
Ето защо е важно да разграничаваш двата вида инфлация. Защото когато централният банкер казва "имаме 2% инфлация" — той говори за ценовата инфлация. А монетарната инфлация може да е 8%, 10%, 15%. Те не са едно и също.
Двата процента — най-голямата лъжа в икономиката
Централните банки имат цел. Официална цел. Записана. Европейската централна банка, Федералният резерв в Америка, Банка на България — всички целят "около 2% инфлация на година".
Защо 2%? Защото толкова е "добре". Достатъчно, за да "стимулира икономиката". Достатъчно малко, за да не го усетиш.
Нека да направим математиката.
2% инфлация на година. Звучи безобидно. Нали, 2% — нищо.
Но 2% на година, 10 години — твоите пари купуват около 18% по-малко. 20 години — 33% по-малко. 30 години — 45% по-малко. Почти половина от покупателната сила — изчезнала.
А когато инфлацията е 8% — 10 години и парите ти купуват с над 50% по-малко. Половината спестявания — изпарени. Без да си направил нищо. Без да си взел лошо решение. Просто — изпарени.
Значи 2% на година се натрупва. Лихвата работи в двете посоки — и за теб, когато инвестираш, и против теб, когато инфлацията яде спестяванията ти.
Но има нещо още по-интересно. Официалната инфлация от 2% е измерена по методология, която е "удобна". В Америка индексът на потребителските цени (CPI) е претърпял десетки методологически промени от 70-те насам. Всяка промяна странно намалява официалната инфлация. Напомня ти на нещо, нали?
Например — "hedonic adjustment". Смисълът е: "Ами, компютрите са по-бързи от преди, значи въпреки че е по-скъп, реално е по-евтин заради качеството." Теоретично може би има смисъл. Практически — ако наемът ти е нараснал с 30% и лекарите са с 25%, не е ясно как статистиката показва само 5%.
Има алтернативни изчисления по по-старата методология от 1980 г., преди всички "удобни" корекции. Знаете ли колко е инфлацията по тях? Над 10% за последните 20 години — не 2-3%, официално отчетено.
Но добре — нека дадем на официалните им 2%. Дори 2% е данък. Данък, за който никой не те е питал.
Данъкът, за който не си гласувал
Имам един въпрос към теб.
За данъка върху доходите — поне теоретично — има закон. Парламентът го гласува. Имаш право да знаеш колко процента е. Имаш право да се оплачеш. Партиите се конкурират с обещания за по-ниски данъци.
За инфлацията никой не те е питал.
Централната банка решава. Пет-шест човека в залата за заседания. Те решават колко ще се печата. Ти не гласуваш за тях. Не ги избираш. Не можеш да ги уволниш. Буквално — никой централен банкер никога не е уволняван заради лошо представяне.
Помислете за малко. Ако един ЧЕО на компания изгори половината от стойността на компанията — уволнен. Ако главен лекар в болница вземе лоши решения — уволнен. Ако инженер построи мост, който пада — уволнен.
Ако централен банкер вземе решения, заради които инфлацията стига 85% (Турция, 2022) или 211% (Аржентина, 2023)? Пенсионира се с добра пенсия.
Но аз се отплесвам. Нека се върнем към механизма.
Как точно те краде инфлацията?
Представи си така. Имаш 10 000 лева спестявания. Сложил си ги в банката. Банката ти дава... колко? В България сега лихвените проценти по депозити са под 1%. Значи след година имаш 10 100 лева.
Ако инфлацията е 5% — реалната покупателна сила на парите ти е паднала с 4%. Имаш номинално 10 100 лева, но купуват колкото 9 690 лева от предишната година.
Значи си изгубил почти 310 лева покупателна сила — без да направиш нищо. Без да вземеш лошо решение. Само защото си бил пестелив.
Ето защо казвам — инфлацията е данък. Данък върху спестяването. Данък върху отговорното поведение. Наказание за тези, които не харчат веднага.
Технологичната дефлация — какво трябваше да се случи
Значи сега идва най-важното.
Помниш ли как преди 30-40 години 100 души с лопати можеха да изкопаят определено количество нива за един ден? После дойдоха конете. Dopo — тракторите. После — комбайните.
Днес един човек с комбайн изкопава повече за един ден, отколкото 100 души с лопати за седмица.
Мисли за малко какво означава това от гледна точка на цените.
Ако за производството на хляб преди са ти трябвали 100 труда-часа и сега са ти нужни 10 труда-часа — логично цената на хляба трябва да пада, нали? Производителността е нараснала 10 пъти. Един земеделец произвежда 10 пъти повече. Значи хлябът трябва да е 10 пъти по-евтин.
Това е технологичната дефлация. Технологичният прогрес ТРЯБВА да намалява цените. Инженерите, изобретателите, предприемачите работят именно за да направят нещата по-ефективни — по-малко суровина, по-малко труд, по-малко енергия за един и същи продукт.
Следователно, в свят без изкуствено печатане на пари, цените трябваше да падат. Хлябът трябваше да евтинее. Наемите трябваше да поевтиняват спрямо доходите.
Знаем ли нещо, в което наистина се случва технологична дефлация?
Телевизорите. Преди 30 години телевизор беше лукс. Малък, черно-бял. Сега за 300 лева купуваш 55-инчов 4K Smart TV. Хиляди пъти по-добър и пъти по-достъпен.
Смартфонът. Компютърната памет. Интернетът. Слънчевите панели — цената за ватпик слънчева енергия е паднала с 99% за последните 30 години.
Технологията работи. Тя НАИСТИНА намалява цените.
Но инфлацията убива тази логика.
Представи си: земеделецът прави хляб 10 пъти по-ефективно. Хлябът трябва да е 10 пъти по-евтин. Но правителството печата пари с темп 15% на година. Резултатът? Хлябът не поевтинява — поскъпва.
Печатането на пари изяжда плодовете на технологичния прогрес. Вместо ти да се възползваш от по-евтин хляб, по-евтини наеми, по-евтин транспорт — тази полза е "конфискувана" от инфлацията и предадена на тези, които получават новопечатаните пари.
На кого? Ще стигнем до там.
Кантийон ефектът — как инфлацията удря неравно
Кантийон ефектът — вече го знаеш от Глава 2. Нека го видим конкретно, с числа от България.
2020-2021. ЕЦБ пуска безпрецедентни програми за стимулиране. Лихвите падат до нула. Кой получава евтиния кредит пръв? Инвеститорите с история и активи — при 1.5%. Обикновеният работещ — при 3-4%, ако изобщо получи.
Инвеститорите купуват имоти. В София, в Пловдив, по морето. Средната цена в София: 2019 г. — около 900-1000 евро/кв.м. 2023 г. — 1500-1800 евро. Нараснала с 60-80% за четири години, докато заплатите — с около 40%.
Резултатът: Бай Иван с обикновена заплата е спестявал за апартамент — апартаментът е избягал от него. Инвеститорът, получил евтиния кредит пръв, е купил апартамента, преди цените да са скочили. После го е наел на Бай Иван с повишен наем. Кантийон ефект. Трансфер на богатство от тези, получили парите накрая, към тези, получили ги пръв. Без да е нужна лоша воля. Просто механика.
Спестяването е станало мръсна дума
Питам те нещо. Какво са ти казали родителите ти? Пести. Спестявай. Сложи пари настрана за черни дни.
Добре. Следваш съвета. Спестяваш.
И инфлацията яде спестяванията ти.
Значи в сегашната система — спестяването е наказано. Буквално. Ако имаш пари в банката, ти ГУБИШ покупателна сила. Гарантирано. Всяка година.
Какво са принудени да правят хората? Да инвестират. В акции, в имоти, в нещо — само да не са пари в сметката. Всички са станали спекуланти против волята си.
Хората, купуващи апартаменти "за инвестиция", не го правят, защото обичат имоти. Правят го, защото имотите поне запазват стойността срещу инфлацията — за разлика от пари в сметката.
Хората, инвестиращи в акции, не го правят, защото разбират бизнесите. Правят го, защото нямат алтернатива — парите в банката им губят стойност.
Системата е проектирана така. Не можеш да седиш мирно с пари в банката — трябва да ги рискуваш, за да не изгубиш. Ако не рискуваш — губиш сигурно. Ако рискуваш — може да спечелиш, може да изгубиш.
Резултатът: всеки е принуден да бъде "инвеститор". Но повечето хора не знаят как да инвестират. И при всяка криза — губят.
Това не е нормално. Нормалното е: спечели пари, спести ги, след 10 години те са запазили стойността си. Купи каквото искаш.
Не в тази система.
Как инфлацията промени начина, по който мислим
Значи — до тук говорихме за числата. Проценти, индекси, хляб за 1000 лева. Но искам да ти кажа нещо по-дълбоко. Нещо, което не се мери в проценти, а в поведение. В нагласи. В начина, по който вземаш решения.
Инфлацията не просто обезценява парите ти. Тя бавно, системно, невидимо промени начина, по който хората мислят за времето.
Когато числата губят смисъл
Има нещо, за което рядко говорим. Нещо, което инфлацията е направила с езика ни.
Ще ти дам два примера. Много конкретни.
Когато бях дете, евтини маратонки бяха 20 лева. Не особено евтини, нали — при средна заплата от около 400 лева, 20 лева бяха 1/20 от месечния доход. Хубавите маратонки? 50-60 лева. Сериозна покупка.
Сега. Отивам в Temu — 20 лева маратонки. Същата цена. Двадесет лева.
Само че средната заплата днес е около 3000 лева. Значи 20 лева са вече 1/150 от месечния доход — осем пъти по-достъпни отколкото тогава. Плюс материалите са по-добри: по-добро лепило, по-добри подметки, по-добра технология.
В реален смисъл маратонките поевтиняха драстично. Но числото — 20 лева — звучи абсолютно същото.
Сега вземи самолетни билети. Преди 20 години полет до Лондон беше 200 лева. Сега е 300 лева. Изглежда поскъпнал с 50%, нали?
Само че тези 200 лева тогава са купували колкото ~2000 лева купуват днес. Реалната цена на билета е паднала с 85-90%. Инженерите работиха. Конкуренцията работи. Нискотарифните авиокомпании работиха. Летенето стана достъпно за масите.
Но числото казва: "Скъпнало е."
Ето какво е направила инфлацията с нас.
Не само краде покупателна сила — тя е счупила езика, с който предаваме икономически опит между поколенията.
Баба ти казва: "Маратонки за 20 лева — беше скъпо, знаеш ли!" Ти чуваш "20 лева" и мислиш: "Ами, 20 лева е нищо..." И нито тя греши. Нито ти грешиш. Числото е вярно и за двамата. Но значи различно нещо за всекиго от вас.
Инфлацията не позволява на числата да носят истина. Прекъснала е нишката между поколенията. Не можеш да предадеш икономически опит чрез номинални цени — защото тези цени губят смисъла си с течение на времето.
При твърди пари — ограничени, дефлационни — картината е различна. Ако самолетният билет е бил 200 единици и сега е 20 единици, веднага е ясно: поевтиня. Стана по-достъпен. Прогресът е видим директно в числото. Без мисловна гимнастика, без нужда да питаш "ама тогава 200 лева колко бяха?"
Инфлацията не просто усложнява картината. Тя обръща сигнала. Прави по-евтиното да изглежда по-скъпо. И прави по-скъпото — скрито.
Има термин в Австрийската икономическа школа — времево предпочитание (time preference). Ще го обясня просто, без академичен жаргон.
Представи си два типа хора.
Тип А е пред хладилника — гладен, иска бургер. Но знае, че ако изчака до следващата седмица, може да е 10% по-евтин. Чака ли? Не. Яде. Ядата е сега. Нуждата е сега. Той има ниско времево предпочитание само за нетрайни неща.
Тип Б е пред решение: "Да купя нов телефон сега или да спестя парите, да ги вложа, и след 5 години да имам 3 телефона?" Тип Б изчаква, спестява, инвестира в бъдещето. Отказва се от сегашното удоволствие за бъдеща изгода.
Казваме, че Тип Б има ниско времево предпочитание — дава приоритет на бъдещето пред настоящото.
Тип А има високо времево предпочитание — иска всичко сега, нулира бъдещето.
Нали — въпросът е: кое от двете е по-добро? И кое от двете насърчава инфлационната система?
Катедралите срещу шопинг-моловете
Нека направим мисловен експеримент.
Знаеш ли колко са строили средновековните катедрали? Notre-Dame в Париж — строеж от 1163 г. до 1345 г. 182 години. Хората, положили основите, са умрели преди да видят покрива. Хората, завършили покрива, не са знаели кой е заложил основите. Цяло поколение се е трудило за нещо, което никога нямаше да ползва лично.
Ниско времево предпочитание. Крайно ниско.
Сега — шопинг-мол. Максималният срок за "счупване" на проект, с който един инвеститор се наема в наше време? 3-5 години. ROI (return on investment) трябва да е ясен. Exit стратегията — ясна. Ако не можеш да продадеш проекта след 7 години — не е бизнес, а хоби.
Разликата не е само в технологиите. Разликата е в нагласата за времето.
Saифedean Ammous — авторът на "Bitcoin Standard" — казва нещо провокативно: "Гледай архитектурата на една цивилизация и ще разбереш нейното времево предпочитание." Модерната архитектура е безлична, масова, евтина, предназначена за 30 години. Средновековната архитектура е строена за вечността.
Не е заради технологии. Средновековните строители са имали по-лоши инструменти. Но са имали пари, запазващи стойност. Спестявания, растящи с времето. И затова са мислили в скала на поколения.
Ние — с нашата фиатна система — мислим в скала на квартали. Три месеца. Следващата бонус сесия. Следващите избори.
Защо Bulgaria не спестява — истинската история
Ето нещо, което рядко се обсъжда открито.
България е сред страните с най-ниски норми на спестяване в Европа. Консумираме. Теглим кредити. Купуваме на изплащане. Нормата на спестяване на домакинствата е ниска в сравнение с Германия, Австрия, Швейцария.
Защо?
Лесният отговор е: "Ами, нямаме пари." Ниски заплати, скъп живот. Да — вярно. Но не е цялата история.
Истинската история се казва: 1996-1997.
Питай родителите си. Питай grandparents-а. Хората, спестявали цял живот в лева — накопили парички, сложили ги в банкова сметка, доверили се на системата. После дошла хиперинфлацията. 1000% за годината. Спестяванията им изчезнали за месеци. Някои — за дни.
Какъв урок научи цяло поколение от тази травма?
"Не спестявай в пари. Не вярвай на системата. Харчи сега, защото утре парите ти могат да не вартят нищо."
Това е травматично научено високо времево предпочитание. Не е глупост. Не е мързел. Е рационален отговор на система, доказала, че спестяването е наказуемо.
И тази нагласа — веднъж усвоена от едно поколение — се предава на следващото. Без да се обяснява. Просто като начин на живот. "Харчи. Наслади се. Утре не е сигурно."
Инфлацията не просто взе спестяванията. Взе желанието да се спестява изобщо.
Висококредитното общество
Значи — какво се случва, когато цяло общество има принудително високо времево предпочитание?
Хората спират да мислят в дълги времеви хоризонти. Спират да строят нещо за "след 20 години". Политиците спират да мислят отвъд следващите избори. Компаниите оптимизират за "следващото тримесечие", а не за "следващото десетилетие". Банките отпускат краткосрочни кредити с висок лихвен процент, защото и те не вярват в стабилността.
Резултатът: кредитна икономика. Всичко на изплащане. Телефонът — 24 вноски. Колата — лизинг. Апартаментът — 30-годишна ипотека.
Буквално — купуваш бъдещето си с пари от бъдещето, за да имаш нещо сега.
Кой печели от тази система? Банките. Те получават лихвата. Ти получаваш "сега" — но плащаш за него многократно.
И тук е извратеността: системата, наказваща спестяването (инфлацията), насърчава потреблението и задлъжняването. Хора с дългове са хора, зависими от системата. Трябва им работа за ипотеката. Трябва им стабилност за лизинга. Трябва им одобрението на банката за всяко следващо решение.
Не казвам, че е умисъл. Казвам, че механиката работи точно така.
Bitcoin и ниското времево предпочитание
Представи си алтернатива.
Пари, чиято покупателна сила расте с времето. Или поне — не намалява. Пари, в които ако спестиш 1000 единици днес, след 5 години те купуват поне толкова, а може и повече.
Какво се случва с поведението на хората при такива пари?
Мислиш по-внимателно преди да харчиш. Ако парите ти са ценни утре — питаш се: "Наистина ли ми трябва този телефон? Или мога да почакам?" Не защото си мизерник, а защото спестяването има смисъл. Наградата за търпение е реална.
Хоризонтът ти се удължава. Ако знаеш, че спестяванията ти ще имат стойност след 10 години — започваш да мислиш за 10 години. За деца. За образование. За имот, купен с реални пари, а не с дълг. За пенсия, която не зависи от НОИ и нейните "гаранции".
Инвестираш в себе си по различен начин. Не за "бърза печалба". За реална стойност. Науки, умения, бизнес.
Звучи ли ти познато? Именно така са мислели поколенията, строили катедралите. И именно така мислят Bitcoin-eрите, обяснили ми: "Не продавам. Плащам с Bitcoin, когато трябва. Натрупвам, защото знам, че след 10 години ще е по-добре, отколкото е сега."
Bitcoin не е просто финансов инструмент. Той е механизъм за промяна на времевото предпочитание.
Когато парите ти не се обезценяват — имаш причина да ги пазиш. Когато имаш причина да ги пазиш — започваш да мислиш за бъдещето. Когато мислиш за бъдещето — вземаш по-добри решения. За здравето си. За децата си. За обществото, в което живееш.
"Have fun staying poor" — звучи жестоко. Но зад жестокостта е истина: ако пазиш спестяванията си в актив, губещ 5-10% годишно, ти не стоиш на място. Движиш се назад. А тези, разбрали игровите правила — се движат напред.
Нали — в тази система, за да запазиш позицията си, трябва да "инвестираш". А за да се придвижиш напред — трябва да инвестираш правилно. Bitcoin-ерите са избрали различна игра: не "инвестирай в рискови активи", а "спестявай в актив, запазващ стойност". Ниско времево предпочитание, без да правиш нищо сложно.
Краткото резюме
Инфлацията не само краде парите ти. Краде и начина ти на мислене.
Принуждава те да харчиш сега, защото утре парите вартят по-малко. Принуждава те да вземаш дългове, защото "сега е по-евтино от утре". Принуждава те да мислиш краткосрочно, защото дългосрочното планиране е наказвано.
Резултатът: общество с ниски спестявания, висок дълг, и политики, ориентирани към следващите избори, а не следващите поколения. Не защото хората са глупави. А защото системата ги насърчава точно в тази посока.
Bitcoin — ако нищо друго — е инструмент за тези, искащи да излязат от тази игра. Да спестяват в нещо, чиято покупателна сила не намалява по чуждо решение. Да мислят за 10 години, не за следващия месец.
Датата е важна. Колко години имаш? Умножи ги по 12. Толкова месеца пари са влизали при теб — и колко от тях са запазени? Ако отговорът те кара неудобно — поне вече знаеш защо.
Германия 1923 — когато хиперинфлацията не е в учебник
На Bitcoin Bar в София ми подариха нещо специално. Германски марки от 1917 до 1924 година.
Не факсимилета. Истински банкноти. Истински пари, с които истински хора са плащали.
Искам да ти разкажа тяхната история.
1913 година. Германия е мощна индустриална нация. Германската марка е стабилна валута. 4.2 марки за 1 американски долар.
После идва Първата световна война. Германия финансира войната как? Като печата пари. Не повишава данъци — пресмята, че войната ще приключи бързо и ще вземе репарации от победените. Ами не.
Германия губи войната. И трябва да плаща огромни репарации на победителите.
Откъде взима парите за репарациите? Печата ги. Още пари. Постоянно.
1921 година: 1 долар = 90 марки. 1922 година: 1 долар = 7 000 марки. Ноември 1923 година: 1 долар = 4 200 000 000 000 марки. Четири трилиона и двеста милиарда марки за 1 долар.
Хората носеха парите с колички. Буквално — физически количка, за да занесеш пари за хляб. Защото купюрата от 1 милион марки не стигаше за кифла.
Имало е истории — хора, носещи голяма кошница с пари. Оставили кошницата за минутка. Върнали се — крадецът е взел кошницата, а парите е изсипал на земята. Кошницата е стрували повече.
Германски домакини са горели банкноти за отопление — дървата са стрували повече от хартиените пари.
Това е хиперинфлацията в крайната си точка.
Сега — тези банкноти стоят в бара. Малко парченца история. Показвам ги на хора, идващи на Bitcoin Bar вечери, и казвам: "Виж. Това не е история от учебник. Това се е случило в развита, образована, индустриална европейска нация. За по-малко от 10 години. На живи хора, с реални спестявания, с реален живот."
Харесва ли ти или не, хиперинфлацията не е екзотична болест на слабоумни правителства. Тя е крайната точка на всяка система, в която правителството може да печата пари без ограничение.
"Само в третия свят имало хиперинфлация" — разрушен мит
Чувал съм го стотици пъти. "Ами, хиперинфлация... това е за Зимбабве, за Венецуела. При нас не може."
При нас.
Нека видим. България. 1996-1997. Официалната инфлация е 1000%. Хиляда процента за годината. Хората буквално са горели лева за отопление — горивото е по-скъпо.
Родителите на читателите на тази книга помнят. Това не е история от учебниците. Питай родителите си. Питай grandparents-a. Те са живели в него.
А Западна Европа е имунизирана?
2022 година. Официалната инфлация в България — 12.5%. В Германия — 8.8%. В Холандия — 14.5%. В Естония — 22%. В Литва — 22%.
Тук не говорим за Зимбабве. Говорим за европейски членки на ЕС и НАТО.
Турция: 2022 година, официална инфлация 85.5%. Турската лира е загубила над 90% от стойността си спрямо долара за последните 10 години.
Аржентина: 2023 година, официална инфлация над 210%. Двеста и десет процента. Аржентинците са животнински добри в това да преживяват с хиперинфлация — защото го правят на 20-30 години.
Ливан: 2022 година, инфлацията над 200%. Банките са замразили сметките. Хората не могат да вземат своите собствени пари.
И сега ми кажи — само в третия свят ли има хиперинфлация?
Hиperинфлацията не избира по богатство. Избира по парична политика. Ако правителството може да печата пари без ограничение — има риск от хиперинфлация. Точка. Независимо дали е Германия, Аржентина или България.
"Имаме нужда от инфлацията за да работи икономиката" — вторият разрушен мит
Аха. Любимото на централните банкери.
"Инфлацията е необходима. Без инфлация хората няма да харчат. Ако знаеш, че хлябът ще е по-евтин утре — защо ще го купиш днес?"
Значи нека да направя мисловния експеримент. Ако хлябът е по-евтин утре — гладен ли ще бъда днес?
Тялото ти не чака утре. Нуждите ти са сега — въздух, вода, храна, покрив, отопление. Дори ако знаеш, че хлябът ще е по-евтин утре — ще си купиш хляб днес, защото си гладен.
Аргументът работи само за "глезотиите" — покупки, които могат да почакат. Ако телевизорът ще е по-евтин след 6 месеца — да, може да изчакаш. Но хляб, сметки, наем — не чакат.
И знаеш ли кой сектор наистина работи в "дефлационна" логика? Технологичният. Всеки знае, че iPhone-ът следващата година ще е по-добър и може би по-достъпен. И въпреки това Apple продава 200+ милиона телефона на година. Хората не спират да купуват телефони, защото "утре ще е по-добро". Купуват сега, защото сега го искат.
Иконономиката не спира при дефлация.
Но има по-дълбок отговор. Нека да помислим — откъде идва аргументът "имаме нужда от инфлация"?
Идва от академична теория, разработена в контекста на ФИАТНАТА система. При фиатна система, основана на дълг, дефлацията е опасна — защото реалната стойност на дълговете нараства. Ако взел заем, при дефлация трябва да върнеш повече (в реален смисъл) отколкото си взел. Лошо за длъжниците.
Но кой е основният длъжник? Правителствата. И банките.
Значи: "имаме нужда от инфлация" означава "правителствата и банките имат нужда от инфлация, за да управляват дълговете си". Твоите спестявания — не са в уравнението.
Позволи ми да те попитам нещо лично. Ти какво предпочиташ? След 10 години твоите спестявания да купуват ПОВЕЧЕ неща в магазина или ПО-МАЛКО?
Разбира се — повече.
И тогава следва логичен въпрос: кой е решил, вместо теб, че трябва да е по-малко?
Централната банка. Която не си избрал. И не можеш да уволниш.
Реалното въздействие — твоята заплата срещу инфлацията
Нека да бъдем конкретни.
Да кажем, че изкарваш 2000 лева на месец. Добре. Работиш добре, получаваш 5% увеличение на заплатата — стигаш 2100 лева.
Браво! Увеличение.
Но инфлацията е 10%. Цената на храната, наемите, комуналните сметки, транспортът — всичко е с 10% по-скъпо.
Реалната ти покупателна сила: 2100 лева при 10% по-скъпи цени = реален спад. Имаш повече пари. Но купуват по-малко.
Работиш повече (или поне не по-малко), а живееш по-зле.
Сега умножи 10 години. 20 години. Цял трудов живот.
Ето защо хората усещат, че "нещо не е наред" — но не могат да го наименоват. Работят по-упорито. Заплатите растат. И все пак — животът не се подобрява. Наемите изглеждат недостъпни. Имотите — в облаците. Спестяванията — недостатъчни.
Не е, защото са мързеливи. Не е, защото не работят достатъчно. Защото системата е проектирана така — скрит данък, изяждащ напредъка им.
Инфлацията и имотите — капана, в който всички са хванати
Ще ти дам един конкретен пример.
2010 година. Апартамент в София, хубав квартал — 80 000 евро. Средна заплата в България — 450 лева. 120 000 лева годишно е горе-долу 60 000 евро. Значи апартаментът е приблизително 1.3 годишни заплати на добре платен специалист.
2024 година. Същия апартамент — 200 000-250 000 евро. Средна заплата — да речем, нараснала е — 1500 лева. Годишно 18 000 лева, или около 9 000 евро. Апартаментът е вече 22+ годишни заплати.
Нещо се е счупило, нали?
Казват: "Пазарът е нараснал." Да. Но защо?
Защото инфлацията е изяла покупателната сила на парите. Централните банки в Европа печатаха с безпрецедентни темпове след 2008 — особено след COVID-19 (2020-2021). Тези нови пари отидоха... в имотите. Хората, имащи достъп до евтин кредит, купиха имоти. Цените скочиха.
Резултатът: 30-годишните днес не могат да купят апартамент, в когото живееха родителите им на 30. Не защото са по-малко работливи. А защото инфлационната система е трансферирала богатство от по-младите към по-старите.
Кантийон ефектът в действие.
Официалните данни — история в числа
Нека поставим нещата в контекст с реални данни.
Американският долар е загубил над 96% от покупателната си сила от 1913 г. (когато е създаден Федералният резерв) до днес. Стотица долара от 1913 купуват днес колкото 4 долара тогава.
Лирата стерлинги — над 95% обезценяване за същия период.
Германската марка — практически нулирана двойно: веднъж от хиперинфлацията от 1923 г. и веднъж след Втората световна война.
Левът — в различните му форми — минал през многократни нулирания: след комунизма, след 1996-97. Хората, спестили в стари левове, са ги изгубили многократно.
Злато — за сравнение. 1 унция злато в 1900 г. е купувала мъжки костюм от добро качество. 1 унция злато днес купува мъжки костюм от добро качество. Покупателната сила се е запазила.
Хартиените пари — без изключение — губят покупателна сила. Математиката е проста. Защото могат да се печатат.
Каква е алтернативата?
Та ако инфлацията е проблем — какво е решението?
Твърди пари. Пари, чието предлагане не може да се манипулира произволно. Исторически — злато. Защото можеш да копаеш повече злато, но не можеш да удвоиш количеството злато в света за една нощ.
Проблемът на златото е, че е физическо. Тежко е. Трудно е за проверка. Трудно е за разделяне на малки части. Не можеш да изпратиш злато по имейл.
И точно тук идва Bitcoin.
Bitcoin е твърди пари в дигитален формат. Максимумът е 21 милиона. Не 21 милиона и един. Не 21 милиона "засега". Точно 21 милиона — математически гарантирано, вградено в протокола.
Никой не може да вземе решение утре да "напечата" още биткойни. Никой не може да намали стойността на биткойните ти чрез създаване на нови. Математиката не позволява.
Но за Bitcoin ще говорим подробно по-нататък в книгата. Сега трябва да приключим с инфлацията.
Накратко
- Два вида инфлация — монетарна и ценова. Не са едно и също, и точно тази бъркотия позволява на централните банкери да те объркат.
- 2% се натрупва. 30 години = 45% от покупателната сила — изпарени. При 8-12% губиш половината за 10 години.
- Технологичната дефлация е реална — комбайнът го доказва. Инфлацията конфискува тези ползи, вместо да ти ги даде.
- Кантийон ефектът (Глава 2) — в София апартаментите го потвърдиха.
- Не само в третия свят — България 1997, Естония 22%, Турция 85%. Инфлацията не пита паспорт.
- "Нужна ни е инфлация" — нужна е на правителствата и банките с дългове. Не на теб, спестителя.
- Данък е. Без гласуване, без одобрение, без право да уволниш отговорните.
Следващата глава е за банките. Защото инфлацията не се случва сама по себе си — нужна е система, нужни са хора, нужна е институция, която да я произведе.
Та. Нека поговорим за банките.
"Очаквам хлябът докато съм жив да стане 1000 лева. Вече е 2 лева, дай му още 30 години."
Следваща глава: Банките и свободния пазар — кой плаща и кой инкасира