Глава 4: Банките и свободния пазар — кой плаща и кой инкасира

Беше 2013-та. Кипър. Неделя сутринта.

Хората се събудиха, взеха телефоните, отвориха банковото приложение. И видяха нещо, което не се вписваше в реалността. Банковите сметки бяха замразени. Не можеш да теглиш. Не можеш да превеждаш. Парите са там — числото го виждаш на екрана — но те не са твои.

После правителството обяви нещо по-интересно: депозитите над 100 000 евро ще бъдат "подстригани". Значи взимат директно от сметките на хората, за да спасят банките.

Ако имаш 200 000 евро в банка — те вземат 47% от тях. Просто така. Без да питат.

И сега ме питай: "Аджаба, парите в банката твои ли са, нали?"

Три кафета от 10 000 паунда

Когато живеех в Англия, спестявах сериозно. Имах добра заплата, харчех малко — типичният сценарий на "пести за имот". Тогава отидох в IDS Bank да питам: "Колко лихва давате при спестяване на 10 000 паунда?"

Момичето зад гишето ми каза: "0.1% годишно."

Значи 10 паунда. От 10 000 паунда.

Погледнах я. Погледнах числото. Погледнах я пак.

"Ако ви дам 10 000 паунда, в края на годината ще ми дадете 10 паунда. Това са три кафета."

Тя не намери нищо смешно в ситуацията. За нея това беше нормалното. За мен беше моментът, в който разбрах, че нещо много основно е счупено в системата, която бяхме наследили и приели за даденост.

Не говоря за лошо обслужване или некомпетентен банков служител. Говоря за самото устройство на системата. Банката взима парите ти, пуска ги в обращение, печели от тях, и ти дава три кафета в края на годината. А инфлацията, между другото, е 2-3% годишно. Значи реално ти губиш пари, докато "спестяваш".

Та тогава задах си един прост въпрос: "Кой всъщност работи за кого тук?"

Какво реално се случва, когато депозираш в банка

Ще ти кажа нещо, което никой не ти е обяснил в училище, нали?

В момента, в който вкараш парите в банката — ти вече нямаш пари. Буквално. Юридически. Математически.

Това, което имаш, е дълг. Дългът на банката към теб. Банката е взела парите ти, вкарала ги е в своя баланс като задължение, и ги използва — дава ги на заем, инвестира ги, търгува с тях. Ти имаш претенция — право да поискаш обратно — но самите пари вече не са твои.

Говорихме в Глава 2 за фракционното резервно банкиране — как банките пазят само малка фракция от депозитите като резерв, а останалото дават на заем, като по веригата от 100 лева системата генерира 10 пъти повече в кредити. Тук ни интересуват последствията за теб: ако банката фалира, ти не вадиш "своите" пари — стоиш в опашка с другите кредитори. Системата работи при доверие. При паника — пада.

И всичко това работи... докато работи. Докато хората не решат да вземат парите обратно по едно и също време.

Какво се случва, когато не работи

2008. Lehman Brothers. Най-голямата банкова криза от десетилетия.

Банките бяха правили рискови залози — купували сложни инструменти, базирани на лоши ипотеки. Реши ли да питаш акционерите дали искат да поемат риска? Не. Реши ли да питаш обикновените хора дали одобряват тази стратегия? Не.

Когато всичко се срина — кой плати?

Данъкоплатецът.

В Съединените щати правителството вкара стотици милиарди долари за спасяване на банки. В Европа — същото. Тези пари не дойдоха от небето. Дойдоха от инфлация, от дълг, от хора, които не бяха взели нито едно от тези решения.

Банкерите, чиито лоши залози доведоха до кризата — получиха бонуси. Хората, чиито спестявания се стопиха от инфлацията — получиха нищо.

Значи: приватизиране на печалбите, социализиране на загубите.

Ако банката печели — печалбата е на акционерите и мениджърите. Ако банката губи — загубата е на всички нас.

Ами свободният пазар, нали? Ами конкуренцията? Ами правото на фалит?

Банки не фалират — спасяват се. Защото са "твърде големи, за да фалират". Изразът е буквален. Too big to fail. Когато размерът ти е гаранция, че правителството ще те спаси — ти имаш стимул да поемаш все по-голям риск. Защото ако спечелиш — взимаш парите. Ако загубиш — другите плащат.

Нормален пазар? Не. Симбиоза между финансова система и държавна власт.

Правото на фалит е здраво

Ще кажа нещо, което на пръв поглед звучи жестоко: правото на фалит е здраво.

Когато фирма е неефективна, трупа загуби и не може да обслужва дълговете си — тя трябва да фалира. Не защото сме жестоки хора, а защото така свободният пазар алоцира ресурсите правилно. Хората, активите, капиталът — отиват при по-ефективен участник.

Ако имаш ресторант с лоша храна и той не фалира само защото градоначалникът го харесва — ти изкуствено пазиш лошото и наказваш доброто. Конкурентите с по-добра храна трябва да се борят срещу изкуствено субсидиран конкурент.

Точно това правим с банките.

Банковата система е обградена с предпазна мрежа: гаранции по депозити, централна банка като кредитор от последна инстанция, bail-outs при криза. Резултатът е система, в която рискът е прехвърлен от тези, които вземат решенията, към обществото като цяло.

И колко пъти в историята е уволняван централен банкер заради лошо представяне?

Отговорът е: никога.

Централните банкери не са избирани от хората. Назначават се от правителства. Не се отчитат на пазара — защото на пазара не участват. Техните решения имат глобален ефект върху милиарди хора, но те лично не носят последствия от грешките си.

Кипър беше не изключението, а примерът

Върнем ли се на Кипър, 2013.

Разбира се, официалните обяснения бяха много: "банките бяха в лошо финансово положение", "трябваше да се стабилизира системата", "алтернативата беше още по-лошо". Всичко може да е вярно. И пак стои фактът: взеха пари от хора без да ги питат.

Каква е разликата между данък и конфискация? Данъкът е законодателно одобрен, предварително обявен, предвидим. Конфискацията е изненадваща и едностранна.

Кипър беше конфискация.

И правното основание беше точно това, за което говорих по-горе: депозитите са дълг на банката към теб. Ти си кредитор. Когато банката е в несъстоятелност, кредиторите поемат загубите. Ти — редовият депозант — си кредитор. Значи ти поемаш.

Беше ли правното основание коректно? Юридически — да. Морално — оставям на теб да решиш.

Но ето какво ме интересува: Кипър беше 2013-та. Беше ли еднократно? Или беше урок, от който научихме нещо?

Португалия, Гърция, Аржентина, Ливан — всяка от тях имаше своя версия на "замразени акаунти", "ограничения за теглене", "форсирана конвертация". Всяка с местни особености. Всяка с официални обяснения.

Въпросът не е дали ще се случи пак. Въпросът е кога и къде.

"Нямаме нужда от Биткойн, имаме работеща банкова система"

Чувал съм го стотици пъти. И разбирам логиката.

Имаш дебитна карта. Плащаш онлайн. Превеждаш пари. Получаваш заплатата. Работи. Защо трябва да промениш нещо, което "работи"?

Защото "работи" за теб, нали? Ти имаш банкова сметка. Имаш документи за самоличност. Имаш постоянен адрес. Живееш в страна с относително стабилна банкова система. Говориш езика на формулярите.

Ами знаеш ли колко хора на планетата нямат банкова сметка?

1.4 милиарда човека (World Bank Findex, 2021).

Не са деца. Не са пенсионери. Здрави, работещи, активни хора — без достъп до банковата система.

Колко е 1.4 милиарда? Повече от Китай. Над 200 пъти повече от България. Почти два пъти повече от цяла Европа.

Тези хора не са глупави. Не са мързеливи. Просто живеят на места, където да отвориш банкова сметка изисква документи, офис, договор, месечна такса. В страни, където месечният доход е 80 долара — таксата за банкова сметка от 5 долара е 6% от дохода. Нерентабилно за банката да ги обслужва, непосилно за тях да платят.

И системата казва: "Добре дошъл в икономиката — но не е за теб."

Банките в България и Bitcoin

Ще ти разкажа нещо лично.

Когато започнах да работя сериозно с Bitcoin, банките в България активно блокираха транзакции свързани с криптовалути. Правиш превод към борса — блокиран. Опитваш да купиш Bitcoin директно — блокиран. Без обяснение. Без предупреждение.

Дебитната карта, с която правиш всичко друго, изведнъж е безполезна за определен тип транзакции.

Банката реши какво можеш да купуваш с твоите пари.

Представяш ли си да отидеш в магазина и касиерката да ти каже: "Извинявам се, но картата ви е одобрена за хляб и мляко — за тези стоки обаче не можем да я приемем."

Точно толкова абсурдно е, когато банката решава кои транзакции са приемливи.

Централните банки — управлението без отчетност

Ако частните банки са проблематични, централните са на друго ниво.

Централната банка е тази, която определя лихвените проценти. Тя е "кредитор от последна инстанция" — когато частните банки имат проблеми, централната ги финансира. Тя регулира паричното предлагане. Решенията й засягат всеки човек в икономиката.

И не е избирана от никого.

Управителят на Българска народна банка не е избиран на избори. Ти не гласуваш за него. Ако взема лошо решение — не го уволняват. Ако политиката му доведе до инфлация — той продължава на поста.

Централните банки не произвеждат нищо. Не правят хляб, не строят сгради, не пишат код. Те управляват паричното предлагане — и теоретично правят го за "обществено благо".

На практика — вижте резултатите.

2020-2021. COVID пандемия. Централните банки по света впрегнаха печатарските машини. Федералният резерв разшири баланса си с трилиони долари. ЕЦБ — същото. Парите трябваше да "стимулират" икономиката.

2022-2023. Инфлация 8-12% из Европа и Америка. Нещо невиждано от 40 години.

Централните банки реагираха: вдигнаха лихвите. За да свалят инфлацията, която самите те създадоха.

Нито един централен банкер не беше уволнен.

Свободният пазар, за когото никой не говори

Искам да кажа нещо важно, което трябва да разграничиш.

Аз не съм против банките като идея. Идеята за посредник, който събира спестявания и ги насочва към продуктивни инвестиции — тя е разумна. Концептуално.

Аз съм против банковата система, каквато е сега: подкрепена от правителствени гаранции, заобиколена от привилегии, защитена от последствията на лошите си решения.

Нормалният свободен пазар работи така: ако правиш лоши решения — понасяш последствията. Ако сервираш лоша храна — ресторантът ти се затваря. Ако правиш лоши инвестиции — фирмата ти фалира.

В банковия сектор тази логика е суспендирана.

"Твърде голям, за да фалира" е антипазарна концепция. Означава: тази фирма е толкова голяма, че ако фалира — ще причини проблеми на всички, затова ще я спасим. Резултатът? Стимулираш неограничен растеж и рискове, защото знаеш, че защитата е гарантирана.

Кантийон ефектът пак работи: банките, близки до паричното печатане, получават евтини пари. Ти, обикновеният човек с депозит — получаваш 0.1% лихва.

Каква е алтернативата

Хубавото на Bitcoin не е само технологията. Хубавото е, че за пръв път имаш алтернатива, която не изисква разрешение.

Не питаш банка дали можеш да пазиш. Не питаш банка дали можеш да изпращаш. Не чакаш одобрение, форми, договори.

Bitcoin wallet се отваря за секунди. Уникален адрес, уникална парола. Без три имена, без ЕГН, без адрес, без месечна такса.

И за разлика от депозита в банката — Bitcoin в твоя wallet наистина е твой. Ключовете са при теб. Никой не може да ги замрази. Никой не може да ги "подстриже" за да спаси банката.

Точно заради това тези 1.4 милиарда без банкова сметка може би ще влязат в финансовата система не чрез традиционни банки — а чрез Lightning Network. Там, където имаш смартфон и интернет — имаш достъп. Не е нужен банков клон, служители, охрана, наем.

Затварям с един въпрос

Кипър, 2013. Хората се събудиха, отвориха приложението, видяха числото — и не можаха да направят нищо.

Bitcoin wallet-ът работеше нормално в същата неделя.

Не казвам, че Bitcoin е без рискове. Не казвам, че е лесен. Казвам, че за пръв път в историята имаш избор.

Можеш да доверяваш парите си на институция, която е твърде голяма, за да фалира — и твърде свързана с властта, за да бъде реформирана. Или можеш да ги пазиш сам, с ключ, от който никой друг не знае.

Нали?

Изборът е твой.

Следваща глава: Откъде се е взел Биткойн — протестът на Сатоши